Църква Свети Архангел Михаил

В Гълъбово има стара черквица, сгушена сред разклонени дървета на склон. Тя няма външен блясък. Не се знае точно кога е строена. По външен вид тя не е по-малка от два века. За възрастта ú гадаем по странични данни. Правена е през този период, когато на българите било забранено да строят монументални храмове. За да им придадат вътрешна обемност, българите били принудени да ги вкопават в земята. Така и черквицата в село Гълъбово е вкопана. Черковният двор е ограден с високи каменни зидове. И това е било едно от условията, за да не се забелязва отдалеко християнската черква. Около черквата има няколко свещенически гроба. Като се има предвид, че черквата е обслужвана от по един свещеник, то няколкото гроба говорят за продължителен период на свещенослужене, а оттук идваме до извод, че черквата е стара. На оградната врата върху метална ключалка е написано 1837 година. Вероятно тази година е във връзка с иззидването на оградата, а черквата е строена много по-рано, защото неприемливо е първо да се направи ограда, а после да се зида черква. В нея има един дискус, на който пише 1758 година.

Като имаме предвид всички изказани съображения за възрастта на черквата и особено годината на дискуса, склонни сме да приемем, че черквата е строена преди два века.

Малко се знае за строенето на черквата. Разказва се, че камъните са вадени от местността Варовитото дере и са пренасяни на ръце. Хората се наредили във верига и си подавали камъните от човек на човек. Това обяснява начина на строежа. За повода, да се построи черквата, се знае интересна легенда:

Към Албанско имало мъж и жена. Те имали две момчета. Цялото семейство тръгнало да се преселва. По пътя било нападнато от разбойници. С големи трудности бащата и майката оцелели, но изгубили децата си. Не знаели живи ли са или са умрели. Съпрузите бягали от злополучното място и се установили в Гълъбово. Направили си скромна къщица, организирали си малко стопанство. Животът им се понаредил. Обаче сърцата им тъгували по рожбите. През това време двете им деца се спасили от гибел, останали живи и в бягството попаднали в някакъв град. Намерили се добри хора та ги приютили и им помогнали. Братчетата работели и растели. Спестили доста пари. Но и при тях не било весело, защото тъгували за родителите си. След дълго питане се добрали до неточни сведения, че техните родители може да са в село Гълъбово. Решили двамата братя да отидат в Гълъбово и да потърсят родителите си. Взели със себе си и пари, защото предполагали, че може да им се наложи да ходят и другаде да търсят родителите си. Когато дошли в селото и разпитали, намерили родителите си, но решили да не им се откриват веднага, а се представили пред тях за пътници и ги помолили да им дадат подслон за една нощ. Родителите били гостоприемни, поднесли вечеря и отстъпили единствената си стая на младите пътници, а те се прибрали в кухничката. Когато шетала около гостите, жената забелязала, че двамата пътници носят много пари. Това я съблазнило и тя споделила пъклен план пред мъжа си – да убият пътниците през нощта, когато заспят, и да им вземат парите. Мъжът се съгласил. Когато в късна доба пътниците спели, мъжът и жената влезли тихо и незабелязано в стаята. Обаче в полумрака майката забелязала, че единият от младежите имал белег от рана и то на същото място, на което имал и нейният по-малък син. Това смутило майката. Вместо да извършат убийството, родителите почнали да се суетят и да се чудят. В това време се събудили младите пътници. Докато родителите се объркали от зарасналия белег от рана, младежите се озадачили от необичайното влизане на родителите. Младежите станали. Заприказвали се, заразпитвали се и станало ясно, че тези младежи са техните синове. Настанала двойна радост – че са се намерили след толкова години и че са избегнали убийството. Трогнати от случилото се, братята решили да построят черква на селото, с което да изразят благодарността си, че избегнали убийството.

Разказаното е легенда. Има ли нещо вярно или не – не може да се разбере. И да е имало такива братя народът пак е щял да си построи черква, защото през турско робство религията е възприемана като народностна разлика. По това се различавали българи от турци. Затова народът е проявявал ревност към религията си.

Черквата в Гълъбово е била патриотично огнище. В шкафовете за пазене на черковни книги има гръцки минеи за дванадесетте месеца поотделно. Този комплект на гръцки език е съвсем нов, неупотребяван. А черковнославянските книги са изпокъсани и омаслени от употреба. Явно е, че тук е имало здрав български дух, който не се поддавал на погърчване.

Свещениците, които служели в черквата в Гълъбово, били все българи. Макар и някои от тях да знаели гръцки език и гръцко писмо, тъй като учели във фанариотското свещеническо училище в Куклен, те говорели само български и служели на черковнославянски език. Особено се откроява личността на поп Милан, починал през 1884 година. Той бил голям родолюбец. Често при него идвал Ангел Войвода. Поп Милан направил нарочно скривалище в яхъра, издълбано в дувара под яслите. Там той укривал Ангел Войвода и неговите четници.

Дървената конструкция на иконостаса пред олтара, без иконите, е подновена от дядо Цветан, брат на поп Милан. Дядо Цветан бил самоук резбар. Наистина работата му няма художествена стойност, но е похвална амбицията му да внесе красота и реализъм в конструкцията.

Черквата е имала интересни стенописи. За съжаление тяхната автентичност е нарушена, тъй като нови художници така “подобрили” образите и цветните плетеници, че ги обезобразили.

В черквата има икона на Света Богородица. Иконата е отпреди два века. Интересна е с това, че образът не е аскетичен. Художникът е бил повлиян от Ренесанса. Чертите на лицето на иконата са симетрични. Носът е правилен. Устните са малки и свежи. Към тази икона проявява интерес Държавната художествена галерия в Пловдив, но по различни причини все още иконата не е прибрана, за да се запази като паметник на възрожденското изкуство.